Бербатов като огледало на черната ни народопсихология
Публикувано в категория България
За Димитър Бербатов се изписа много. Галят го и удрят от осанна до разпни го. Напоследък повече го удрят. Може би с основание. Все пак "Манчестър Юнайтед" не е алея за следобедна разходка след сладка дрямка. Там хората искат борба и гладиаторска нагласа. Вероятно българинът не е роден за такъв тип представление, но пък и не заслужава да бъде мачкан като отрепка. И то повече от своите. Особено след като преди това това си го превъзнесъл до пиедестала на големите. Така боли най-много.
Странна и едновременно логична по български е медийната реакция за английските изяви на момчето от Благоевград. Тази реакция не се подчинява на възпитание и правила. Тя е по балкански дива и първосигнална. В нея няма чувства, а авторите й държат за всеки случай до компютъра нож и цвете. Цвете, когато нашият блесне и вестниците трябва да се запълнят с възхвали - нож, когато провалът се вижда с просто око и страниците отново зеят празни. В двата случая Бербатов работи за всички - и за симпатизантите си, и за душманите си. Само дето симпатизантите му се преливат в душмани и обратно.
Този порочен кръговрат е голямата българска драма. Тя не е свързана само с футбола. Този кръговрат е комплексът на един цял народ да люби, когато му изнася, и да мрази - когато види по-големия да пада в калта. Може би 99 процента от нас, българите, не можем да се закачим в своята си област и на кутрето на Бербатов, но за него винаги имаме мнение - той е "тюфлек, дърводелец, балерина" и прочие. Малцина само се сещат днес, че при първите му проблясъци в Манчестър се чуваше одата на радостта, сюжетът в която бе как един наш сънародник превзема сърцата по трибуните на "Олд Трафорд". Тази радост, разбира се, бе с характеристиките на хамелеона - мнозина чакаха първия срив по трасето, за да извадят тоягите. И онзи нож до компютъра. Друго не би могло да бъде, след като изначално идиотската народопсихология диктува да ликуваме в шизофреничен унес, когато талантът се сгромоляса. Ние не можем да търпим преуспелите и затова сме на този хал.
Наскоро препрочетох "Записките" на Захари - стори ме се велика книга, изпусната преди време по погрешка от ръцете ми. Там има един епизод, в който се разказва как съсипани от глад въстаници се кандилкат немили-недраги из върхарите на Балкана. Случайно срещат един обикновен турчин. Той, агарянинът, против всички правила на кръвта, стопля душите им с чаша горещо кафе, а после ги изпраща по живо, по здраво. Без да ги предаде! Нещо, които лицемерният дядо Вълю прави после, обричайки на смърт войводата Бенковски. За един петак повече. За благоразположението на агите.
Тази препрочетена история ме потресе. Какво се е променило стотина години по-късно? Нищо! "Дядо Вълю" е готов и днес да хариже Бербатов на вълците, защото за него понятия като чест, вяра, родина, взаимопомощ, достойнство са празни думи. Днес на мода са едни мощни джипове, ръбати в челата мъже, силиконови красавици, идиоти като Азис, Мон Дьо и Евгени Минчев, злоба и въпиюща неграмотност, когато се задава простичкият въпрос къде е лобното място на Ботев. Тези хралупи обаче винаги имат мнение за Бербатов - ако сподели едно уиски с тях, ще извадят фотоапарата и дори ще сложат снимката в рамка. Обърне ли им гръб, ще го мачкат с подкованите обувки на отмъстителността. Както, всъщност, правят вестниците, призвани иначе в мисия да облагородяват и възпитават добри обноски.
В случая не става дума дали Бербатов е добър играч или пълен боклук. Става дума за отношението към човек, надигнал глава извън пределите на България. За такива като него няма прошка. Такива като него са донори за пълнене на страниците - и всичко се прави с една студена канцеларска пресметливост. Правят го малките и дребни души, но те са толкова много, че другите нямат право на глас.
Скоро Стоичков излезе с открито писмо до Бербатов, публикувано като коментар върху челото на "Труд". Там личи текст, музика и аранжимент на Владо Памуков, но това едва ли е толкова важно, защото със сигурност Стоичков е дал разрешение да бъде цитиран по този начин. Впечатляващото беше друго - че Христо се хвърля на амбразурата да защитава едно момче, тръгнало като него нагоре от поляните на бедните квартали. Камата също знае цената на отровата и меда, затова и избра плаща на защитник. Мисля си, че само истински големите у нас могат да разберат за какво точно става въпрос. Тук няма смисъл да се припомня дали образованието на Стоичков и килийно или на възпитаник от Кембридж. Това няма значение. Важен бе жестът, в който нямаше ритник, а само подадена ръка.
Нещо, което ние, българите, не умеем да правим.
И понеже не умеем, за Бербатов ще се пише и говори само хубаво след 100 години. Когато го няма. Когато не се знае и дали въпреки българската недалновисност и отмъститеност държавата ни въобще ще съществува.
11 Jun 2009 18:10 ч.
Странна и едновременно логична по български е медийната реакция за английските изяви на момчето от Благоевград. Тази реакция не се подчинява на възпитание и правила. Тя е по балкански дива и първосигнална. В нея няма чувства, а авторите й държат за всеки случай до компютъра нож и цвете. Цвете, когато нашият блесне и вестниците трябва да се запълнят с възхвали - нож, когато провалът се вижда с просто око и страниците отново зеят празни. В двата случая Бербатов работи за всички - и за симпатизантите си, и за душманите си. Само дето симпатизантите му се преливат в душмани и обратно.
Този порочен кръговрат е голямата българска драма. Тя не е свързана само с футбола. Този кръговрат е комплексът на един цял народ да люби, когато му изнася, и да мрази - когато види по-големия да пада в калта. Може би 99 процента от нас, българите, не можем да се закачим в своята си област и на кутрето на Бербатов, но за него винаги имаме мнение - той е "тюфлек, дърводелец, балерина" и прочие. Малцина само се сещат днес, че при първите му проблясъци в Манчестър се чуваше одата на радостта, сюжетът в която бе как един наш сънародник превзема сърцата по трибуните на "Олд Трафорд". Тази радост, разбира се, бе с характеристиките на хамелеона - мнозина чакаха първия срив по трасето, за да извадят тоягите. И онзи нож до компютъра. Друго не би могло да бъде, след като изначално идиотската народопсихология диктува да ликуваме в шизофреничен унес, когато талантът се сгромоляса. Ние не можем да търпим преуспелите и затова сме на този хал.
Наскоро препрочетох "Записките" на Захари - стори ме се велика книга, изпусната преди време по погрешка от ръцете ми. Там има един епизод, в който се разказва как съсипани от глад въстаници се кандилкат немили-недраги из върхарите на Балкана. Случайно срещат един обикновен турчин. Той, агарянинът, против всички правила на кръвта, стопля душите им с чаша горещо кафе, а после ги изпраща по живо, по здраво. Без да ги предаде! Нещо, които лицемерният дядо Вълю прави после, обричайки на смърт войводата Бенковски. За един петак повече. За благоразположението на агите.
Тази препрочетена история ме потресе. Какво се е променило стотина години по-късно? Нищо! "Дядо Вълю" е готов и днес да хариже Бербатов на вълците, защото за него понятия като чест, вяра, родина, взаимопомощ, достойнство са празни думи. Днес на мода са едни мощни джипове, ръбати в челата мъже, силиконови красавици, идиоти като Азис, Мон Дьо и Евгени Минчев, злоба и въпиюща неграмотност, когато се задава простичкият въпрос къде е лобното място на Ботев. Тези хралупи обаче винаги имат мнение за Бербатов - ако сподели едно уиски с тях, ще извадят фотоапарата и дори ще сложат снимката в рамка. Обърне ли им гръб, ще го мачкат с подкованите обувки на отмъстителността. Както, всъщност, правят вестниците, призвани иначе в мисия да облагородяват и възпитават добри обноски.
В случая не става дума дали Бербатов е добър играч или пълен боклук. Става дума за отношението към човек, надигнал глава извън пределите на България. За такива като него няма прошка. Такива като него са донори за пълнене на страниците - и всичко се прави с една студена канцеларска пресметливост. Правят го малките и дребни души, но те са толкова много, че другите нямат право на глас.
Скоро Стоичков излезе с открито писмо до Бербатов, публикувано като коментар върху челото на "Труд". Там личи текст, музика и аранжимент на Владо Памуков, но това едва ли е толкова важно, защото със сигурност Стоичков е дал разрешение да бъде цитиран по този начин. Впечатляващото беше друго - че Христо се хвърля на амбразурата да защитава едно момче, тръгнало като него нагоре от поляните на бедните квартали. Камата също знае цената на отровата и меда, затова и избра плаща на защитник. Мисля си, че само истински големите у нас могат да разберат за какво точно става въпрос. Тук няма смисъл да се припомня дали образованието на Стоичков и килийно или на възпитаник от Кембридж. Това няма значение. Важен бе жестът, в който нямаше ритник, а само подадена ръка.
Нещо, което ние, българите, не умеем да правим.
И понеже не умеем, за Бербатов ще се пише и говори само хубаво след 100 години. Когато го няма. Когато не се знае и дали въпреки българската недалновисност и отмъститеност държавата ни въобще ще съществува.
11 Jun 2009 18:10 ч.