Великият Еньо Вълчев навърши 74 години
Публикувано в категория Русе
Олимпийският
шампион в свободната борба от "Токио'64" Еньо Вълчев навършва днес 74
г. В кариерата си той има още два медала от Игрите - сребро от "Мексико
'68" и бронз от "Рим '60".
Еньо Вълчев е световен и двукратен европейски шампион, приет е в Залата на славата на световната борба.
Олимпийският шампион по свободна борба от игрите в Токио през 1964 г. Еньо Вълчев ни посреща по риза и бермуди в двора на своята къща в Княжево, в подножието на Витоша. По краката му личат пресни рани от ожулвания. Веднага ни обяснява, че предния ден се е катерил по покрива да чисти комина.
"Докато опитвах да се набера и да изляза през капандурата, за първи път в живота си осъзнах, че съм остарял - признава 72-годишният бай Еньо. - Първия път не успях да се вдигна на ръце. Направих няколко тренировки с гирички по 15 минути и след два дни се качих." И това е човек, на който са поставени пет байпаса. Ето защо Еньо Вълчев не пътува за САЩ през 2005 г., когато официално бе приет в Залата на спортната слава.
Еньо Вълчев има фигура на 40-годишен мъж, защото продължава да спазва режим. Но сега се бори само с 8-месечния си лабрадор Бари. Става в 6 ч и почти винаги ляга в 22 ч. Първата му работа сутрин е да разходи кучето. В 7 ч си пие кафето, а в 8 ч задължително закусва - може да е само няколко залъка или плод. Обядът е обилен, защото съпругата на бай Еньо - леля Вили, готви божествено. И в дворовете на съседните къщи се разнася аромата от нейните ястия. Тя си остава цял живот домакиня, за да се грижи за шампиона и децата - сина Пеньо (роден 1958 г.), дъщерята Милена (1969 г.). "Пеньо не пожела да се занимава със спорт, нито някой от двамата ми внуци - жалва се Еньо Вълчев. - Но внучките Евелин и Мария Барбутови са тенисистки в ЦСКА."
Леля Вили не товари мъжа си с къщна работа, но той си намира занимания - полива градинката, грижи се за овошките. Понякога се отбива до офиса на федерацията по борба, при приятели и съседи. Три пъти в месеца шофира сам до Димитровград, където от 12 години има женски клуб по борба на негово име. Помага на двамата треньори.
"Това може би ми дава сили и ме стимулира - споделя Еньо Вълчев. - Защото целият ми живот е минал в борбата. Като си стоя вкъщи, сякаш времето не минава. Имам служебен апартамент в Димитровград и може би там ще си стоя повече занапред. И в София много хора ме познават. Но там почти целия град е мой и имам страшно много приятели."
Спонсор на клуба е Тодор Бояджиев, чиято фирма Ти Би Би се занимава със строителство на жилища и промишлени обекти. Той дава по 80 000 лева на година за отбора - заплати, възстановяване, екипи.
Началото в Димитровград
Моят брат Господин Вълчев ми беше личен треньор в Миньор Димитровград, когато се уволних от казармата през 1957 г. Станах републикански шампион и ушите ми пораснаха, носът ми се вирна. Зарязах тренировките, лягах си в 1-2 ч през нощта. Брат ми споделил с проф. Райко Петров какви ги върша и на годишната конференция на федерацията по борба Петров отсече: "Шампионът Еньо Вълчев да си отива, да става футболист. Такива като него не ми трябват." Аз се върнах амбициран в Димитровград и си казах: "Бай Еньо, дай да се жениш, да си седнеш на задника и да тренираш. Аз ще му докажа на Райко Петров кой е Еньо Вълчев.
С жена ми сме от едно село - Полски Градец. Нашата любов почна на селските забави, по стъргалото. Аз не бях още звезда, а само републикански шампион. На сватбата ни дойде почти цялото село. С Вили заживяхме в Димитровград.
Жената ми беше като треньор
Нужен ми беше помощник за допълнителните тренировки. Тя ми държеше хронометъра, отброяваше ми всяко клякане с щангата на гърба. Направихме си нещо като заличка на тавана. Такива тренировки правех, че на няколко международни турнири станах първи. На следващата конференция на федерацията по борба Райко Петров ми се извини и заяви публично: "За първи път се излъгах. Казах, че от Еньо Вълчев няма да стане борец. Но той се доказа." С него станахме големи приятели. Всичко си споделях. Той ми даваше наставления, а аз бях като попивателна. Защото бях гладен и жаден за успехи. Насочи ме да уча. Завърших 4-годишна треньорска школа и бях на път да стана отличник, но накрая преподавателят по масаж ми написа тройка от яд. Бях малко зевзек и се заяждах с него.
Големият ми конфликт беше с тогавашния зам.-председател на БСФС Филип Генов. Станах световен шампион през 1962 г. в Толедо (САЩ). Следващото световно трябваше да е в София и исках на всяка цена да си защитя титлата. Но претренирах и изпуках патроните. Трябваше да се бори резервата. Но тогава партията решаваше всичко. Зам.-председателят на БСФС Филип Генов нареди: "Или ще се бориш на световното, или те заличаваме от спорта." Участвах, но от всички осем българи само аз не взех медал, останах пети. Върнах се в Димитровград и два месеца се крих по Балкана. Срам ме беше от хората. В града всички ме познаваха и бяха запалени по борбата. Мене ме водеха на работа монтьор в автобаза. Взимах 450 лева. После и подземен миньор в рудник. Там ми даваха 4 пъти повече. Влязох и в системата на МВР като лейтенант. Сега съм о.з. полковник.
За олимпиадата в Токио през 1964 г. вече знаех как да се готвя, подчинявах се на треньора. Но при определянето на отбора пак тоя Филип Генов каза: "Стига с тоя Еньо Вълчев, Станчо Колев, Лютви Ахмедов, Продан Гарджев, Кирил Петков. Стига сме ги вадили старите от нафталина. Дай да пуснем млади момчета." Аз бях капитан на отбора, станах и отговорих на Генов: "Ще играя на олимпиадата, ще взема медал и с него ще те ударя в главата." Когато спечелих титлата, Генов го нямаше на борбите. Дойде чак на закуска и се развика: "Еньо, голяма работа си. Не мога да се въздържа. Дай да те разцелувам." А аз си носех медала в джоба. Извадих го и ударих в гърдите Генов. Целех го в челото, но той се дръпна. Веднага започна да заплашва, че ще ме заличи от спорта. Но като се прибрахме в България, него го изгониха. Първо, защото искаше по-старите да ни извади от отбора, а ние всички взехме титли и медали в Токио. Второ, че саботира щангиста Иван Веселинов. Филип Генов беше съдия по вдигане на тежести на игрите. Веселинов вдигнал щангата и чакал съдията да му даде сигнал, че опитът се зачита. Генов си мълчал, а Веселинов треперел, изтървал щангата и така не взел медал.
Замерих с бутилка шефа на борбата
През 1966 г. България не даде визи на израелците за юношеското първенство в Хасково. Отмъщението на тогавашния президент на Международната федерация по борба Роже Кулон дойде на европейското първенство в Турция. На финала на стадион "Митхад паша" в Истанбул спечелих титлата срещу грузинеца, но след половин час публиката започна да дюдюка, да крещи. Казаха ми, че пререшават срещата и вместо европейски шампион ставам трети. Ядосах се, но какво да направя. На обяд видях Кулон в ресторанта. Изпих до половината шише с кока-кола и с него се прицелих от десетина метра да прасна французина по главата. Но само го опръсках. Той си обърса очилата и това беше. Не вярвам в Господ, но свещеници са ми пожелавали успех и наистина съм печелел. В нашето село имаше един поп Панайот. Срещнах го случайно във влака, преди да отида на първото си световно и да спечеля титлата. Поп Благой пък ме благослови за златния медал на игрите в Токио. Него срещнах в трамвая. Добих увереност след неговите думи. Даже написах на брат ми и на момчетата в Димитровград писмо, в което им казвах, че ще ме посрещат като олимпийски шампион. И щастието ми се усмихна. Но това става само когато човек има много вяра в себе си, когато много се е готвил. Имах много познания. Четях много. Райко Петров ни изнасяше всяка седмица лекции, и то такива, че цели книги да четеш, не можеш да научиш всичко това. Проф. Райко Петров беше голям треньор. За да станем ние шампиони, заслугата поне наполовина е негова. След време го питахме на шега: "А бе, професоре, ти да не си ни бутал тайно допинг, мама му стара!" А той се смее: "Вашият допинг бяха пържоли и домати". Само това ядяхме тогава. Нямаше допинг по наше време. Тези, които вземат стимуланти, се изчерпват бързо. А ние се състезавахме, докато навършехме 35-36 години. През 1969 г. станах европейски шампион в София и чак тогава целунах тепиха за сбогом.
Бодигард на Стинг
След края на спортната си кариера Еньо Вълчев работи повече от 20 години като треньор по техническата част в националните отбори за младежи и мъже. При това не стои само отстрани със свирката да дава нареждания, а се поти с момчетата на тепиха. Пенсионира се през 1990 година. "Започнах в охранителна фирма "Дага полис" с президент Георги Ананиев. Бях добре заплатен. Работех като персонална въоръжена охрана. Отговарях за десетина човека, като разполагах с коли и шофьори. Бях бодигард и на почти всички чужди звезди, които идваха за концерти у нас - Стинг-Минг и все певци от тоя калибър. Ние ги придружавахме, правехме им ескорт."
Два пъти Еньо Вълчев преследва и залавя избягали затворници. "През 1970 г. се качвах с волгата на Белмекен - разказва големият шампион. - Срещнах по пътя някакъв мъж да влачи жена. Под палтото му видях ятаган. След няколко завои нагоре обърнах колата, заредих пистолета и се спуснах на габарити. Отървах момичето. То се оказа учителка в съседно село, а мъжът - избягал от Пазарджишкия затвор. Наредих й да вземе ятагана и да седне на задната седалка. Затворникът седна до мен. Казах й: "Ето ти другия пистолет да го държиш на мушка." А всъщност нямаше втори пистолет. Така карах 10 км до базата в Белмекен. На бариерата предадох престъпника на охраната. И сега, като го разправям, ми е страшно. Когато се прибрах вкъщи, разказах на жената, а тя не ми повярва. Живеехме в апартамент в "Лозенец". А IV районно на МВР беше в нашия блок. Милиционерите убедиха жена ми, че всичко е истина. Прочетоха й официалния бюлетин на МВР.
Вторият случай беше край Сопот. На пътя бяха спрели черна волга и мотор. Напред бягаше човек, а го гонеха генерал и шофьорът му. Спрях колата, извадих пистолета изпод седалката. Бях 35-годишен, започнах да бягам и ги настигнах. Обясних на генерала кой съм и продължих да гоня беглеца. Но той се скри в едно дере. Генералът ме спря и нареди да извикам полицаи с куче. Те вече заловиха беглеца.
Откраднаха медалите на шампиона
Крадци се промъкват в къщата му в Княжево преди две седмици и задигат всичките му медали. Еньо Вълчев ни сподели новината между другото, сякаш изобщо не го боли: "Онзи ден влизаха крадци в къщата. Взели са торбичката с медалите от олимпийски игри, световни и европейски първенства. Имаше и стари вестници със статии за мене. Нищо не можах да си намеря. Ровили са. Не знам какво са търсили. Престъпниците нищо не ги спира, защото няма закони в тая държава."
Мара Калчева, вестник "Стандарт"
04 Jan 2010 19:56 ч.
Еньо Вълчев е световен и двукратен европейски шампион, приет е в Залата на славата на световната борба.
Олимпийският шампион по свободна борба от игрите в Токио през 1964 г. Еньо Вълчев ни посреща по риза и бермуди в двора на своята къща в Княжево, в подножието на Витоша. По краката му личат пресни рани от ожулвания. Веднага ни обяснява, че предния ден се е катерил по покрива да чисти комина.
"Докато опитвах да се набера и да изляза през капандурата, за първи път в живота си осъзнах, че съм остарял - признава 72-годишният бай Еньо. - Първия път не успях да се вдигна на ръце. Направих няколко тренировки с гирички по 15 минути и след два дни се качих." И това е човек, на който са поставени пет байпаса. Ето защо Еньо Вълчев не пътува за САЩ през 2005 г., когато официално бе приет в Залата на спортната слава.
Еньо Вълчев има фигура на 40-годишен мъж, защото продължава да спазва режим. Но сега се бори само с 8-месечния си лабрадор Бари. Става в 6 ч и почти винаги ляга в 22 ч. Първата му работа сутрин е да разходи кучето. В 7 ч си пие кафето, а в 8 ч задължително закусва - може да е само няколко залъка или плод. Обядът е обилен, защото съпругата на бай Еньо - леля Вили, готви божествено. И в дворовете на съседните къщи се разнася аромата от нейните ястия. Тя си остава цял живот домакиня, за да се грижи за шампиона и децата - сина Пеньо (роден 1958 г.), дъщерята Милена (1969 г.). "Пеньо не пожела да се занимава със спорт, нито някой от двамата ми внуци - жалва се Еньо Вълчев. - Но внучките Евелин и Мария Барбутови са тенисистки в ЦСКА."
Леля Вили не товари мъжа си с къщна работа, но той си намира занимания - полива градинката, грижи се за овошките. Понякога се отбива до офиса на федерацията по борба, при приятели и съседи. Три пъти в месеца шофира сам до Димитровград, където от 12 години има женски клуб по борба на негово име. Помага на двамата треньори.
"Това може би ми дава сили и ме стимулира - споделя Еньо Вълчев. - Защото целият ми живот е минал в борбата. Като си стоя вкъщи, сякаш времето не минава. Имам служебен апартамент в Димитровград и може би там ще си стоя повече занапред. И в София много хора ме познават. Но там почти целия град е мой и имам страшно много приятели."
Спонсор на клуба е Тодор Бояджиев, чиято фирма Ти Би Би се занимава със строителство на жилища и промишлени обекти. Той дава по 80 000 лева на година за отбора - заплати, възстановяване, екипи.
Началото в Димитровград
Моят брат Господин Вълчев ми беше личен треньор в Миньор Димитровград, когато се уволних от казармата през 1957 г. Станах републикански шампион и ушите ми пораснаха, носът ми се вирна. Зарязах тренировките, лягах си в 1-2 ч през нощта. Брат ми споделил с проф. Райко Петров какви ги върша и на годишната конференция на федерацията по борба Петров отсече: "Шампионът Еньо Вълчев да си отива, да става футболист. Такива като него не ми трябват." Аз се върнах амбициран в Димитровград и си казах: "Бай Еньо, дай да се жениш, да си седнеш на задника и да тренираш. Аз ще му докажа на Райко Петров кой е Еньо Вълчев.
С жена ми сме от едно село - Полски Градец. Нашата любов почна на селските забави, по стъргалото. Аз не бях още звезда, а само републикански шампион. На сватбата ни дойде почти цялото село. С Вили заживяхме в Димитровград.
Жената ми беше като треньор
Нужен ми беше помощник за допълнителните тренировки. Тя ми държеше хронометъра, отброяваше ми всяко клякане с щангата на гърба. Направихме си нещо като заличка на тавана. Такива тренировки правех, че на няколко международни турнири станах първи. На следващата конференция на федерацията по борба Райко Петров ми се извини и заяви публично: "За първи път се излъгах. Казах, че от Еньо Вълчев няма да стане борец. Но той се доказа." С него станахме големи приятели. Всичко си споделях. Той ми даваше наставления, а аз бях като попивателна. Защото бях гладен и жаден за успехи. Насочи ме да уча. Завърших 4-годишна треньорска школа и бях на път да стана отличник, но накрая преподавателят по масаж ми написа тройка от яд. Бях малко зевзек и се заяждах с него.
Големият ми конфликт беше с тогавашния зам.-председател на БСФС Филип Генов. Станах световен шампион през 1962 г. в Толедо (САЩ). Следващото световно трябваше да е в София и исках на всяка цена да си защитя титлата. Но претренирах и изпуках патроните. Трябваше да се бори резервата. Но тогава партията решаваше всичко. Зам.-председателят на БСФС Филип Генов нареди: "Или ще се бориш на световното, или те заличаваме от спорта." Участвах, но от всички осем българи само аз не взех медал, останах пети. Върнах се в Димитровград и два месеца се крих по Балкана. Срам ме беше от хората. В града всички ме познаваха и бяха запалени по борбата. Мене ме водеха на работа монтьор в автобаза. Взимах 450 лева. После и подземен миньор в рудник. Там ми даваха 4 пъти повече. Влязох и в системата на МВР като лейтенант. Сега съм о.з. полковник.
За олимпиадата в Токио през 1964 г. вече знаех как да се готвя, подчинявах се на треньора. Но при определянето на отбора пак тоя Филип Генов каза: "Стига с тоя Еньо Вълчев, Станчо Колев, Лютви Ахмедов, Продан Гарджев, Кирил Петков. Стига сме ги вадили старите от нафталина. Дай да пуснем млади момчета." Аз бях капитан на отбора, станах и отговорих на Генов: "Ще играя на олимпиадата, ще взема медал и с него ще те ударя в главата." Когато спечелих титлата, Генов го нямаше на борбите. Дойде чак на закуска и се развика: "Еньо, голяма работа си. Не мога да се въздържа. Дай да те разцелувам." А аз си носех медала в джоба. Извадих го и ударих в гърдите Генов. Целех го в челото, но той се дръпна. Веднага започна да заплашва, че ще ме заличи от спорта. Но като се прибрахме в България, него го изгониха. Първо, защото искаше по-старите да ни извади от отбора, а ние всички взехме титли и медали в Токио. Второ, че саботира щангиста Иван Веселинов. Филип Генов беше съдия по вдигане на тежести на игрите. Веселинов вдигнал щангата и чакал съдията да му даде сигнал, че опитът се зачита. Генов си мълчал, а Веселинов треперел, изтървал щангата и така не взел медал.
Замерих с бутилка шефа на борбата
През 1966 г. България не даде визи на израелците за юношеското първенство в Хасково. Отмъщението на тогавашния президент на Международната федерация по борба Роже Кулон дойде на европейското първенство в Турция. На финала на стадион "Митхад паша" в Истанбул спечелих титлата срещу грузинеца, но след половин час публиката започна да дюдюка, да крещи. Казаха ми, че пререшават срещата и вместо европейски шампион ставам трети. Ядосах се, но какво да направя. На обяд видях Кулон в ресторанта. Изпих до половината шише с кока-кола и с него се прицелих от десетина метра да прасна французина по главата. Но само го опръсках. Той си обърса очилата и това беше. Не вярвам в Господ, но свещеници са ми пожелавали успех и наистина съм печелел. В нашето село имаше един поп Панайот. Срещнах го случайно във влака, преди да отида на първото си световно и да спечеля титлата. Поп Благой пък ме благослови за златния медал на игрите в Токио. Него срещнах в трамвая. Добих увереност след неговите думи. Даже написах на брат ми и на момчетата в Димитровград писмо, в което им казвах, че ще ме посрещат като олимпийски шампион. И щастието ми се усмихна. Но това става само когато човек има много вяра в себе си, когато много се е готвил. Имах много познания. Четях много. Райко Петров ни изнасяше всяка седмица лекции, и то такива, че цели книги да четеш, не можеш да научиш всичко това. Проф. Райко Петров беше голям треньор. За да станем ние шампиони, заслугата поне наполовина е негова. След време го питахме на шега: "А бе, професоре, ти да не си ни бутал тайно допинг, мама му стара!" А той се смее: "Вашият допинг бяха пържоли и домати". Само това ядяхме тогава. Нямаше допинг по наше време. Тези, които вземат стимуланти, се изчерпват бързо. А ние се състезавахме, докато навършехме 35-36 години. През 1969 г. станах европейски шампион в София и чак тогава целунах тепиха за сбогом.
Бодигард на Стинг
След края на спортната си кариера Еньо Вълчев работи повече от 20 години като треньор по техническата част в националните отбори за младежи и мъже. При това не стои само отстрани със свирката да дава нареждания, а се поти с момчетата на тепиха. Пенсионира се през 1990 година. "Започнах в охранителна фирма "Дага полис" с президент Георги Ананиев. Бях добре заплатен. Работех като персонална въоръжена охрана. Отговарях за десетина човека, като разполагах с коли и шофьори. Бях бодигард и на почти всички чужди звезди, които идваха за концерти у нас - Стинг-Минг и все певци от тоя калибър. Ние ги придружавахме, правехме им ескорт."
Два пъти Еньо Вълчев преследва и залавя избягали затворници. "През 1970 г. се качвах с волгата на Белмекен - разказва големият шампион. - Срещнах по пътя някакъв мъж да влачи жена. Под палтото му видях ятаган. След няколко завои нагоре обърнах колата, заредих пистолета и се спуснах на габарити. Отървах момичето. То се оказа учителка в съседно село, а мъжът - избягал от Пазарджишкия затвор. Наредих й да вземе ятагана и да седне на задната седалка. Затворникът седна до мен. Казах й: "Ето ти другия пистолет да го държиш на мушка." А всъщност нямаше втори пистолет. Така карах 10 км до базата в Белмекен. На бариерата предадох престъпника на охраната. И сега, като го разправям, ми е страшно. Когато се прибрах вкъщи, разказах на жената, а тя не ми повярва. Живеехме в апартамент в "Лозенец". А IV районно на МВР беше в нашия блок. Милиционерите убедиха жена ми, че всичко е истина. Прочетоха й официалния бюлетин на МВР.
Вторият случай беше край Сопот. На пътя бяха спрели черна волга и мотор. Напред бягаше човек, а го гонеха генерал и шофьорът му. Спрях колата, извадих пистолета изпод седалката. Бях 35-годишен, започнах да бягам и ги настигнах. Обясних на генерала кой съм и продължих да гоня беглеца. Но той се скри в едно дере. Генералът ме спря и нареди да извикам полицаи с куче. Те вече заловиха беглеца.
Откраднаха медалите на шампиона
Крадци се промъкват в къщата му в Княжево преди две седмици и задигат всичките му медали. Еньо Вълчев ни сподели новината между другото, сякаш изобщо не го боли: "Онзи ден влизаха крадци в къщата. Взели са торбичката с медалите от олимпийски игри, световни и европейски първенства. Имаше и стари вестници със статии за мене. Нищо не можах да си намеря. Ровили са. Не знам какво са търсили. Престъпниците нищо не ги спира, защото няма закони в тая държава."
Мара Калчева, вестник "Стандарт"
04 Jan 2010 19:56 ч.