Боян Радев посреща 66-и рожден ден с изложба

Публикувано в категория Други  
Днес един голям български борец навършва 66 години. Той е роден през 1942 година в пернишкото село Мошино и се казва Боян Радев. Рожденикът ще ознаменува празника в изложбената зала, където ще покаже част от уникалната си колекция картини.  БОЯН РАДЕВ Е: олимпийски шампион от Токио през 1964 година и от Мексико 1968 година световен шампион от Толедо през 1966; световен вицешампион през 1962 и 1967 г. европейски вицешампион през 1968-а; спортист на годината в България за 1964, 1967 и 1968 г. Заслужил майстор на спорта, спортист на 25-летието в България БОЯН РАДЕВ за себе си: Напоследък ставам голям дзифтар. Гледам нищо да не излезе от колекцията ми - било то за подарък за рожден ден, сватба. Когато трябва да се разделя с нещо, не мога да спя, събуждам се посред нощ, мисля какво да подаря. После купувам две бутилки уиски или някоя картина. Когато обаче дарявам нещо на музей, е друга работа - то остава за българския народ. Ако след някоя друга година ни подсигурят нас олимпийските шампиони, както се говори - всичко ще оставя на България. /Вече държавата го направи донякъде/ Сега няма такива личности у нас, заради които да направя такъв жест. Няма за кого да кажеш, абе, този министър е голям човек, направи това и това, дай и аз да извадя нещо... 120-годишнината на Майстора - мина и замина, пълна простащина, никаква духовност Тия хора не знаят ли, че ако го нямаме него, Златю, Бенчо Обрешков, Перец, Сирак Скитник, Рафаел Михайлов, Яранов, Вукадинов, Светлин Русев, Емил Стойчев, нас просто няма да ни има на картата. Много скоро ще почета Майстора, тук в моя дом, защото аз тук ще живея - в тази галерия. Ще бъде нещо невиждано. Имам 12 непоказвани шедьовъра на Майстора. Той е вечен, а тия овластените са временни. Майстора от ден на ден става все по-голям. . . . Останалото е парвенющина. Олимпийският медал не може да се сравни с нищо. Както и орденът за заслуги към държавата. Слагам ги на един пиедестал. Радвам се, че ги имам, защото аз съм бил винаги честен към българите. Гордея се с нашите скиори. Аз съм бягал със ски из планините и не знам да има по-голяма хамалогия За двата олимпийски медала взех 750 долара и апартамент, който няколко пъти искаха да ми го вземат, защото съм бил ерген и не ми се полагало стая, хол и кухня. Такива чукундури имаше навремето. Лошото е, че чукундурите се размножават. От чукундур пак става чукундур. Цвекло не може да стане. Обичам модерното изкуство, но нямам време да чакам художниците му, за да изпитам един ден удоволствието на техен събирач. И когато след десет години примерно, изгрее звездата на някой от тях, да кажа: аз имам пет парчета от него... Щастлив съм, че попаднах сред цвета на нашите творци И не само чрез картините им. Незабравими са ми личните контакти с тях. Богомил Райнов е голям колекционер и жалко че не му дадоха "Стара планина". Ако съм президент, ще удостоя посмъртно с ордени десетина големи творци. Моля се в най-скоро време българският народ да заживее нормално. Заслужава го. Но трябва да знае, че онова време, когато човек взимаше 150 лева и краднеше оттук-оттам още 300 и хладилникът му винаги беше пълен - няма да се върне. Така съм устроен - не се примирявам никога. Когато усетя, че искат да ме унизят, отвръщам с даре ние. Леваци в изкуството разправят, че нашите майстори вървят само до Драгоман. Чуй какво ще ти кажа, това го разправят тия дето нямат и една картина от тях и по този начин искат да добият нещо евтинко. Казват още, че Златю приличал на Ван Гог или на Брьогел. Глупости! Нищо общо няма с тях. Защото неговите картини говорят за нашата орис. Какво ли не са ми предлагали за продан. Само ковчег с умрел вътре не са ми продавали. Без пари колекционер не се става. В живота вече всичко е менте. Защо да няма менте и в изкуството. Но когато самият ти не си менте - няма да купиш менте. От Галин Малакчиев, Бог да го прости, много исках да имам нещо. Помолих Павката Койчев да ме заведе у тях да си купя. Отидохме точно в шест сутринта в ателието му, защото в шест и половина вече е на три водки. Станах в четири, тъй като ателието му беше в Своге. Посрещна ни по долни гащи. Бях тогава аджамия, та Павката ми избра много добра пластика за 500 лева. Беше негов автопортрет, един такъв изкорубен. "Не ми се даваше", каза ми той, "ама знам, че при тебе ще е сред хубави работи. Дадох му още сто лева да почерпи приятелите и той се зарадва като дете. Целува ме и ме прегръща пет минути. На 500- те лева изобщо не обърна внимание, но на стотачката се зарадва като дете. Аз мога още сега да продам една картина и да си купя два мерцедеса. Но от четири години нямам кола. Защото не искам да съм роб на нищо друго освен на себе си. И на изкуството. Предан ли си на нещо, само тогава можеш да направиш нещо голямо в живота си. Само тогава се стремиш всеки ден да откриеш нещо по-ценно от това, което си намерил предишния. Инак мога по цял ден да се изпъвам из кръчмите, да къркам и да разправям какъв голям борец съм бил. Мога и да пея много хубаво. Глупости! Роден съм за друго.  

26 Feb 2008 10:01 ч.