Никола Станчев - първият шампион на Олимпиада

Публикувано в категория Други  
Състезателят по борба откри златната серия на българските олимпийци. Според проф. Райко Петров Никола Станчев e самобитен талант от Странджанско и е единственият борец, спечелил олимпийската си титла с убедителни победи с туш. Господин Станчев, разкажете ни за онези незабравими победи на олимпиадата в Мелбърн през далечната 1956 г. За това трябва да се върна малко по-назад. Много важна беше подготовката. Подготвяхме се дълго и отговорно. В края на тренировъчния цикъл един от съотборниците ми, Петко Сираков, който вече не е между нас, ми каза: „Станчев , в такава форма си, че никой няма да може да те надвие.“ Щангистът Иван Веселинов беше още по-убеден: „С тази игра, ако внимаваш, ще станеш олимпийски шампион.“ Националният отбор по борба преди заминаването за Мелбърн, 1956 г. В Мелбърн ни посрещнаха, както си му е редът. За аклиматизация имахме само една седмица. Първата ви победа срещу грузинеца се окачествяваше като сензация, защото мнозина го смятаха за сигурен олимпийски шампион. Ако беше станал, щеше да му прилича. Добър борец беше. Преди олимпиадата се бях срещал с него два пъти и той беше един от най-трудните ми противници. В Мелбърн го победих по точки, две на нула. Втората среща беше с японския представител. Мислех, че ще е лесна, защото два пъти преди това – на фестивала в Полша през 1955 г. и на турнира за световната купа в Турция преди олимпиадата, го бях побеждавал с туш. Стана така, че при едно прехвърляне, след което го туширах, съдиите отсъдиха победа в негова полза. И сега съм сигурен, че ме ощетиха. Според тогавашния правилник след такава загуба, за да спечелите титлата, се е изисквало до финала, а и на него включително да побеждавате само с туш. Разкажете за тази изключителна серия победи. Треньорът Райко Петров ме повика и ми каза: „Само с туш трябва да побеждаваш, за да продължиш!“ С точки, и да биех – отпадах. За срещата с германския състезател проф. Петров измисли хитра тактика. „Два пъти си го побеждавал – каза ми – само по точки, защото все го гониш да го биеш убедително и той бяга. Изиграй тактически, престори се, че си отчаян, че си се примирил със загубата и отпадаш. Така ще го принудиш той да те гони по тепиха.“ Рекох си, аз не слушам много, но дай този път да го послушам. Така и направих: дръпнах се назад, той след мен, аз пак назад, той след мен и така няколко пъти. По едно време чух Райко да ми вика: „Давай!“. Хванах германеца за краката и го туширах. Така го победих, без да се изморя, за една минутка, за една секунда. Следващата ми среща беше с Лимбланд от Швеция. И той със същите загубени точки като мен. Кой когото и да биеше по точки, и двамата отпадахме. Там вече Райко Петров смени тактиката: „Той е на 36 години, ти си на 26. Ако търсиш да го надхитряш – не става, защото той има толкова международни срещи, колкото целият отбор заедно. Затова му наложи темпо.“ Така и стана. От самото начало го започнах и до края не го оставих да вземе инициативата. Три секунди преди гонга го победих с туш. Последната среща бе с американеца Давид Хоч. И аз, и Райко се чудехме каква тактика да изберем. Дотогава той беше побеждавал всичките си противници с туш. Излязохме на тепиха, а още нищо не бяхме измислили. Тогава казах на треньора си: „Той не ме е гледал аз как се боря и ще го надвия.“ Убеден бях. Чувствах го. Борбата беше здрава. Тогава правилникът имаше онази, „променливата борба“ – хвърляше се жребий кой първи да лежи в партер, 30 секунди отдолу, и ако не се получи туш, се прави смяна: който е бил долен борец, става горен, а който е бил горен – става долен. На всичките срещи все се падаше първи аз да лежа отдолу. И с Хоч стана така. Той ме улови във „вълчи капан“, едва не ме удуши. Отървах се с триста мъки. Имаше момент, когато се чудех дали да не се предам. Надделя това, да не легна. Успях. Освободих се, но ми потече кръв от носа. Използвах лекарската почивка – три минути беше – да почина малко. Сменихме се – 30 секунди имах. Въртях се, пазих се да не ме улови пак. Първо взех няколко точки, но това не ме устройваше. Трябваше ми туш. Застана той в партер, хванах го на мойта хватка – „черека“, с която имам 90% от победите, вдигнах го, тупнах го на гръб. Така злобно го тупнах, че си остана по гръб, без да мръдне. Побутнах го леко с крак, защото той като че ли заспа – така, с главата надолу. Съдиите решиха да ме декласират за неспортсменско поведение. Надежда Лекарска – наш представител тогава, да е жива и здрава, с голям авторитет в съдийската комисия, отиде да ме защити. „Станчев направи това от радост, че става първи.“ Не знам още какво е говорила, но ме опростиха, иначе щяха да ме лишат от олимпийската титла и да ме декласират. Какво искате да кажете сега на проф. Райко Петров? За Райко само хубави неща мога да кажа. Той направи толкова борци и олимпийски, и световни шампиони и ние сме му благодарни. Признавам, получавам пенсия като олимпийски шампион. Райко Петров обаче една стотинка не получава. Редно е държавата да се погрижи за такива заслужили треньори и личности като него. Нека се върнем на темата за олимпиадата. Как ви посрещнаха в България? Никола Станчев и съпругата му по време на посрещането му като олимпийски шампион Самолетът ни остави в Гърция. Времето беше лошо в България и летището не приемаше. От Гърция си дойдохме с влак. На гарата ни посрещнаха тържествено. Имаше много хора – близки, познати, непознати. Всеки иска да те види, всеки иска да те пипне. Как продължи животът ви по-нататък, кариерата? Продължих да се боря. Единайсет пъти съм шампион на България – осем пъти на свободна и три на класическа борба. Аз се борех добре и в класическата. Бил съм и балкански шампион. На други първенства не съм участвал. Петнайсет години бях титуляр на категорията, без да ме сменят. След като спрях да се боря, бях две-три години помощник на Райко Петров. После се оттеглих, омръзна ми цял живот по лагери. Малко и на семейството да обърна внимание, а иначе обикалях и народните борби. В народните борби наградите са телета, овни... Дълги години сте бил непобедим? О, тогава толкова агнета, толкова кочове съм взел, че брой нямат. Само телетата бяха 50–60. Говедар имах... да ги пасе. Защото 10 години изобщо нямаше кой да ме победи. Сега интересувате ли се от борбата, гледате ли състезания? Интересувам се, чета, гледам. Всяка година ме канят на турнир в Русе. Благодарен съм. Искам да предложа на управителния съвет на борбата, на Янчо Патриков, да направят турнир на името на Продан Гарджев, той почина, лека му пръст, но два пъти олимпийски шампион е бил, голям борец! От днешните наши състезатели някой харесва ли ви? Едно момче ми харесва – Бързаков, Серафим, но и той вече си отива. Откога се бори момчето. Смятам, че тази олимпиада ще му бъде последна. Добър е. Какво искате да кажете на съотечествениците си? Да обичат борбата и да помагат – кой с каквото може. Борбата е най-българският спорт и най-много радост е донесла на нас, българите В Мелбърн ни посрещнаха, както си му е редът. За аклиматизация имахме само една седмица. Първата ви победа срещу грузинеца се окачествяваше като сензация, защото мнозина го смятаха за сигурен олимпийски шампион. Ако беше станал, щеше да му прилича. Добър борец беше. Преди олимпиадата се бях срещал с него два пъти и той беше един от най-трудните ми противници. В Мелбърн го победих по точки, две на нула. Втората среща беше с японския представител. Мислех, че ще е лесна, защото два пъти преди това – на фестивала в Полша през 1955 г. и на турнира за световната купа в Турция преди олимпиадата, го бях побеждавал с туш. Стана така, че при едно прехвърляне, след което го туширах, съдиите отсъдиха победа в негова полза. И сега съм сигурен, че ме ощетиха. Според тогавашния правилник след такава загуба, за да спечелите титлата, се е изисквало до финала, а и на него включително да побеждавате само с туш. Разкажете за тази изключителна серия победи. Треньорът Райко Петров ме повика и ми каза: „Само с туш трябва да побеждаваш, за да продължиш!“ С точки, и да биех – отпадах. За срещата с германския състезател проф. Петров измисли хитра тактика. „Два пъти си го побеждавал – каза ми – само по точки, защото все го гониш да го биеш убедително и той бяга. Изиграй тактически, престори се, че си отчаян, че си се примирил със загубата и отпадаш. Така ще го принудиш той да те гони по тепиха.“ Рекох си, аз не слушам много, но дай този път да го послушам. Така и направих: дръпнах се назад, той след мен, аз пак назад, той след мен и така няколко пъти. По едно време чух Райко да ми вика: „Давай!“. Хванах германеца за краката и го туширах. Така го победих, без да се изморя, за една минутка, за една секунда. Следващата ми среща беше с Лимбланд от Швеция. И той със същите загубени точки като мен. Кой когото и да биеше по точки, и двамата отпадахме. Там вече Райко Петров смени тактиката: „Той е на 36 години, ти си на 26. Ако търсиш да го надхитряш – не става, защото той има толкова международни срещи, колкото целият отбор заедно. Затова му наложи темпо.“ Така и стана. От самото начало го започнах и до края не го оставих да вземе инициативата. Три секунди преди гонга го победих с туш. Последната среща бе с американеца Давид Хоч. И аз, и Райко се чудехме каква тактика да изберем. Дотогава той беше побеждавал всичките си противници с туш. Излязохме на тепиха, а още нищо не бяхме измислили. Тогава казах на треньора си: „Той не ме е гледал аз как се боря и ще го надвия.“ Убеден бях. Чувствах го. Борбата беше здрава. Тогава правилникът имаше онази, „променливата борба“ – хвърляше се жребий кой първи да лежи в партер, 30 секунди отдолу, и ако не се получи туш, се прави смяна: който е бил долен борец, става горен, а който е бил горен – става долен. На всичките срещи все се падаше първи аз да лежа отдолу. И с Хоч стана така. Той ме улови във „вълчи капан“, едва не ме удуши. Отървах се с триста мъки. Имаше момент, когато се чудех дали да не се предам. Надделя това, да не легна. Успях. Освободих се, но ми потече кръв от носа. Използвах лекарската почивка – три минути беше – да почина малко. Сменихме се – 30 секунди имах. Въртях се, пазих се да не ме улови пак. Първо взех няколко точки, но това не ме устройваше. Трябваше ми туш. Застана той в партер, хванах го на мойта хватка – „черека“, с която имам 90% от победите, вдигнах го, тупнах го на гръб. Така злобно го тупнах, че си остана по гръб, без да мръдне. Побутнах го леко с крак, защото той като че ли заспа – така, с главата надолу. Съдиите решиха да ме декласират за неспортсменско поведение. Надежда Лекарска – наш представител тогава, да е жива и здрава, с голям авторитет в съдийската комисия, отиде да ме защити. „Станчев направи това от радост, че става първи.“ Не знам още какво е говорила, но ме опростиха, иначе щяха да ме лишат от олимпийската титла и да ме декласират. Какво искате да кажете сега на проф. Райко Петров? За Райко само хубави неща мога да кажа. Той направи толкова борци и олимпийски, и световни шампиони и ние сме му благодарни. Признавам, получавам пенсия като олимпийски шампион. Райко Петров обаче една стотинка не получава. Редно е държавата да се погрижи за такива заслужили треньори и личности като него. Нека се върнем на темата за олимпиадата. Как ви посрещнаха в България?Самолетът ни остави в Гърция. Времето беше лошо в България и летището не приемаше. От Гърция си дойдохме с влак. На гарата ни посрещнаха тържествено. Имаше много хора – близки, познати, непознати. Всеки иска да те види, всеки иска да те пипне. Как продължи животът ви по-нататък, кариерата? Продължих да се боря. Единайсет пъти съм шампион на България – осем пъти на свободна и три на класическа борба. Аз се борех добре и в класическата. Бил съм и балкански шампион. На други първенства не съм участвал. Петнайсет години бях титуляр на категорията, без да ме сменят. След като спрях да се боря, бях две-три години помощник на Райко Петров. После се оттеглих, омръзна ми цял живот по лагери. Малко и на семейството да обърна внимание, а иначе обикалях и народните борби. В народните борби наградите са телета, овни... Дълги години сте бил непобедим? О, тогава толкова агнета, толкова кочове съм взел, че брой нямат. Само телетата бяха 50–60. Говедар имах... да ги пасе. Защото 10 години изобщо нямаше кой да ме победи. Сега интересувате ли се от борбата, гледате ли състезания? Интересувам се, чета, гледам. Всяка година ме канят на турнир в Русе. Благодарен съм. Искам да предложа на управителния съвет на борбата, на Янчо Патриков, да направят турнир на името на Продан Гарджев, той почина, лека му пръст, но два пъти олимпийски шампион е бил, голям борец! От днешните наши състезатели някой харесва ли ви? Едно момче ми харесва – Бързаков, Серафим, но и той вече си отива. Откога се бори момчето. Смятам, че тази олимпиада ще му бъде последна. Добър е. Какво искате да кажете на съотечествениците си? Да обичат борбата и да помагат – кой с каквото може. Борбата е най-българският спорт и най-много радост е донесла на нас, българите

12 Mar 2008 13:12 ч.