Не се се ли вземат мерки, Лондон ще бъде опелото на българския спорт

Много хора започнаха да окайват сега българския спорт, сякаш имаха превръзка на очите си през последните сезони и не знаеха, че неминуемият крах в Пекин е заложен в неадекватната държавна политика от 1989 година насам. Друг е въпродът дали въобще може да се говори за някаква политика, при положение, че държавата се ограничи в едно - да раздава като селски пощальон по някаква измислена точкова система държавни субсидии на клубове и организации без никакъв принос на спортната арена. Да не изброяваме спортове, които съдържат дисциплини с по трима участници - но и третият, последният, тъй нареченият "бронзов медалист", трупа точки по архаичния модел "за заслуги" и "принос". С подобно надлъгване и други дребни номерца нито съответната клубна каса ще се напълни, нито държавата ще види хаир от каквито да е било бъдещи успехи. 19 години вече не се намериха куражлии и поне малко умни хора, които да уредят по законов път вечния спор дали съответната спортна база е общинска или държавна. В очакване на Годо хилядите площадки в междублоковите пространства се превърнаха в паркинги, гаражи, молове, кафенета и долнопробни кръчми, от чиито прозорци ехти блудкава чалга. Какъв ли пък е спортният живот в училище, след като салоните бяха превърнати в руини, а никой не отвори очи, за да прогледне, че децата на България са с наднормено теглло и пенсионерско кръвно налягане. Някакви си там два-три часа в училище, време, през което учителите дъвчат дъвка, или се чудят откъде да извадят някоя сносна топка, са отбиване на номера.  Днес масово и през пръсти се пишат шестици на завършени дебеланчета, които спират хронометъра на 20 секунди за 100 метра гладко бягане, защото, видите ли, децата били талантливи в други области и бележникът им щял да пострада от някоя тройка по милост.   Чакайте, нека тази оценка да не формира резултата в дипломата, но нека поне въздейства възпитателно. Спортът не е всичко, но не  става и за гавра.Спортните училища, тази доскорошна българска гордост, се превърнаха в резервати с мизерната база, остарялото оборудване, неимоверно малкия брой на учениците. Днес всеки директор на подобно училище чупи пръсти дали ще съумее да "зареди" поредната държавна поръчка, защото кандидатите за спортисти ги няма. Нямай кой да ги намери и да ги мотивира. Българското дете е на улицата, в парка, където не тича, а пуши трева, в задимените компютърни зали и в кръчмите. Там бирата се лее като река, но обществото не си дава сметка, че чашите стоят пред ръцете на 15, 16, 17-годишни деца. Ученикът в спортното училище далеч вече не се радва на дребни благинки, каквито се полагаха зарази спецификата на школото. Дневният порцион е като за каторжници, облеклото е кът, а когато го няма, всеки се оправя с вехтия анцуг на мама и тате. Всяко пътуване за състезание по други градове е безсънни нощи за преподаватели, треньори и родители, защото нашите деца се кандилкат на подрънкани автобуси с 40-годишна история. Треньорите я карат на онзи принцип от соца - работим толкова, колкото получаваме. Мизерните заплати са тяхното оправдание че могат и да не се напъват, защото ще трябва да събират сили за някой паралелна работа. И са прави - възнаграждението от 300 лева, хайде 400, не е мотивация. Затова по-способните спецове тичат по чужбина. Може да не са първа класа зад граница,  но там поне си заработват в повече, отколкото у  нас. Вместо да сочат верния път на нашите деца, галят от немай-къде си главиците на германчета, фрунцузойчета, португалчета, турчета и гърчета. Ако попитаме някой от първите ръководители на български спорт колко пъти са си направили труда да посетят през последните 3-4 години родно спортно училище, ще изпаднат в потрес - ами николко! А с дистанционно управление зад креслата и с благи усмивки зад камерите как ще се сее, жъне и плоди националния спортен капитал! Този капитал изтича зад граница дори на базово ниво. Всеки 12, 13-годишен сополанко с добри заложби и щедър бащин гръб дава мило и драго да избяга в чужбина. Примерът с начинаещи футболисти и тенисисти, които, видите ли, заслепявали с феноменални таланти, е кросноречив. Само че не всеки татко може да подсигури желанието на надареното си дете.  Възпитаниците на българските спортни училища са бедни деца. Те са натикани като в приют за бездомници и най-малкото, което става с тях, е да пилеят отрано крехкото си без туй самочувствие. Те сравняват, виждат в епизодичния си досег с чужденци по спорадични състезания за какви драстични разлики в стандартите става дума и се обезверяват отрано. Такъв подход за изграждане на шампиони няма никъде. Нашият сайт написа първи и още преди година, че Пекин няма да бъде букет от рози и че ще е унизително падение на българския спорт.  Тогава предложихме да се инициира кръгла маса по жестоките проблеми, които, виждаше се, щяха да съсипят националното реноме. Не ни чуха. След съсипията му някой, това вече е повече от сигурно, ще извади баданарката и ще пробва да замаже резила с програмни и кухи документи за намерения. Само че лозето не ще молитва, а мотика. То не ще финтифлюшки от празни думи, а здрава работа и чувство  за отговорност. Балоните се спукаха и сега далеч вече не сме дори на изходна стартова позиция. Българският спорт е много, много назад. Той се залута в каменния си век и ще е нужно доста време, за да прескочи пагубно пропилените с лека ръка години.Вайкането няма да ни спаси. Не си ли вземем поука сега и веднага,  Лондон ще бъде опелото за спорта ни.     Георги ХРИСТОВ           

24 Aug 2008 17:24 ч.